След решенията на Берлинския договор, който разкъсва Санстефанска България на пет части, българският народ продължава борбата за национално обединение. Първа успешна стъпка към него е Съединението на Княжество България и Източна Румелия, провъзгласено в Пловдив на 6 септември 1885 г. За защита на Съединението започва мобилизация, при която България съсредоточава войската си край границата с Турция.
Великите сили и част от държавите на Балканите се обявяват против нарушението на Берлинския договор. Русия не одобрява така проведената съединистка акция и отзовава руските офицери, които служат в българската войска. Австро-Унгария отпуска финансов заем и осигурява дипломатическа подкрепа на Сърбия, която иска териториална компенсация от България. Сърбия и Гърция мобилизират армиите си и се очертава възможността от избухване на военен конфликт на Балканите. Единствено Англия подкрепя Съединението, като цели да отслаби силните руски позиции в Княжеството.
На 24 октомври Великите сили откриват международна конференция, която да се произнесе за нарушението на Берлинския договор. Крал Милан не изчаква нейното решение и обявява война на България на 2 ноември. Сред мотивите за започване на войната е посочено нарушеното равновесие на Балканите след Съединението.
В навечерието на войната числеността на обединената българска армия, която е създадена само преди седем години достига 108 000 човека. За отбрана срещу Турция е съсредоточен Източният корпус, наброяващ около 51 800 души. Срещу Турция по долината на р. Струма и частично срещу Сърбия е разположен Западният корпус, надхвърлящ 28 000 души. Защитата на Северозападна България е поверена на Северния отряд съставен предимно от опълченци, запасни войници и доброволци.
Срещу младите български командири се изправят опитни сръбски генерали и полковници. Сърбия започва мобилизация непосредствено след Съединението и към 2 ноември сръбската армия наброява над 60 000 души.
Сръбският план за войната е подчинен на политическата цел – завладяване на западните български земи. В него се предвижда настъпление с две отделни армии. Начело на основната Нишавска армия с численост от над 40 000 души, е главнокомандващият крал Милан. Тази армия трябва да предреши изхода на войната с превземането на българската столица и да наложи мирен договор на България. На спомагателната Тимошка армия е поставена цел да завладее Северозападна България и крепостта Видин.
Основните части на сръбската Нишавска армия преминават в настъпление на 2 ноември, като нанасят главния удар по направлението Пирот – Сливница – София.
Българското командване, което няма изработен писмен план за водене на военните действия, възприема идеята с прикриващите отряди да се води маневрена отбрана, за да се спечели време за прегрупиране на българската армия от турската на сръбската граница и да се организира отбраната на Сливнишката позиция.
Прикриващите отряди в тридневните неравни боеве успешно забавят многократно превъзхождащия противник и дават възможност за съсредоточаване на основните сили на Сливнишката укрепена позиция.
По същото време започва маршманьовърът на българските части от турската граница към Сливница, при което те проявяват истинско мъжество и героизъм, изминавайки по над 80 километра за денонощие.
Епичните тридневни боеве при Сливница започват на 5 ноември.  Сръбското настъпление е провалено от активната българска отбрана.
Решителните сражения са на 7 ноември. С щикови атаки българите отблъскват противника към Драгоман. Българската войска преминава в решително контранастъпление в посока Пирот, като на 10 ноември  българският авангард разбива сърбите при Драгоман и те отстъпват към Цариброд.
При Нешков връх на 12 ноември сърби и българи се сблъскват в кръвопролитен ръкопашен бой, след което сръбските дивизии се оттеглят от българската територия към Пирот. В тежки боеве на 14 и 15 ноември сръбската отбрана е сломена, българските части овладяват града и принуждават Нишавската армия да отстъпи към Ниш. Същевременно Северният отряд успешно води борба срещу Тимошката армия, чиито опити да превземе Видинската крепост са отбити.
Интервенция на Великите сили и натиск от дипломатическият представител на Австро-Унгария в Белград Рудолф Кевенхюлер-Мечт, спасяват Сърбия от военен разгром. Победоносната българска войска прекратява военните действия  на 16 ноември.
Мирният договор между България и Сърбия е подписан в Букурещ на 19 февруари 1886 г. Той постановява: “Възстановява се мирът между Сръбското кралство и Българското княжество.” Със сключения на 24 март 1886 г. в Цариград Топханенски акт, Съединението на България е признато от Великите сили.
Всички дати са по стар стил.
Снимка: Интернет